Шепа вишни
На тръгване от вишната набра ми.
Костилките запазих. И сама,
когато стигнах тук, посях ги, мамо –
във чужда пръст, на чуждата земя.
Поникнаха, пораснаха и ето –
сега разтварят бели цветове.
Едно и също е за тях небето –
и слънце праща им, и дъждове.
И мило ми е, като ги погледна,
и мъка безутешна ме гнети,
че шепичката вишни бе последна.
След нея се затвориха врати...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Ангелова Всички права запазени
