На тръгване от вишната набра ми.
Костилките запазих. И сама,
когато стигнах тук, посях ги, мамо –
във чужда пръст, на чуждата земя.
Поникнаха, пораснаха и ето –
сега разтварят бели цветове.
Едно и също е за тях небето –
и слънце праща им, и дъждове.
И мило ми е, като ги погледна,
и мъка безутешна ме гнети,
че шепичката вишни бе последна.
След нея се затвориха врати...