Щастлив край

Градът заспал е вече,

улиците са така красиво пусти,

само нечий глас отвъден тъне в тишината

и пак мъглата стиснала града е здраво

в своята прегръдка силна,

впила нокти в тъмните му силуети.

А тя.... над гроба му пресен ридае,

с побелели от мъка коси,

с букет черни рози в ръце,

пропити с кръв на любим.

Сама своите сълзи горчиви пак пие -

отрова да бяха, сладки биха били...

Мъжа си обичан

от брачното ложе изпраща.

В копнежа по него, майката

свойте деца забравя,

с нежност тях за миг си спомня,

обръща се... имената им върху

надгробните плочи прочита със вик...

Две безжизнени празни очи

към ковчега отворен поглеждат

... съдбата е ясна...

На мъжа и жената е писано заедно да умрат.

Градът събужда се вече,

улиците от живот кипят,

мъглата своята силна прегръдка отпуска...

...

Само гробарят ядосан отново беснее...

... две тела вместо едно ще заравя.