Когато стрелят пушките и танковете,

пълзят в полето, тракат със вериги,

тогаз отлита към Небето Ангел

разплакан, тъжен, от душа обиден...

На тяло-слаб, възпитан не в казарма,

И белокрил, не оцветен с война...

и няма в него нито миризмата, нито шарма,

не е опора на вдовишката сълза...

Не! не! Аз не зова обратно.

Той сам ще дойде няма ли война.

Ще разоре пак нива благодатна.

С шиник ще хвърля скрити семена.

В полето разорано пак пшеница

ще разлюлее русите коси.

Небето ще зарони пак сълзици

и лястовица ще се къпе и цвърчи.

Смешно момиче, запазило усмивка,

до хляба ни със мене ще приседне...

И ще ми бъде виното по-пивко...

По-благ ще бъде залъкът последен...