Щом небето се надвеси в очите ти...
Винаги
си забравям чадъра.
Дъждовните капки
танцуват в мен,
(с нежността на детски плач)
прозрачни, износени -
като човешката вяра.
А небето
тъжеше за някого
в монотонния устрем
на пожълтелия делник.
Небето тъгува отдавна...
Този някой
навярно плете
най-силната клетва.
(Но клетвите не носят щастие)
Не и този понеделник...
Облаците избелели са
от солените сълзи.
Бедността носи
овехтелите дрехи,
(същите,
дето простирам в дъжда)
и проклинам болните облаци
(същинските дрипльовци).
Парят ме капките,
като човешки сълзи са -
сливат се с моите.
Небето ли плаче,
заради мене?...
Не, не ми трябва чадър!
Той имаше очи на небе.
...
Тя чувства ли
какво е времето
през прозореца,
когато небето
се надвесва
в очите ти,
за да я целуне,
рано,
в розова утрин?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мирослава Грозданова Всички права запазени
