Ухае на пролет, снежинки прелитат,
ята подранили в простора кръжат.
И старият щърк за любимата пита,
гнездото си стегна, зимувал дома.
Очаква я тръпен в нощѝ мразовити,
будува и страда с ранено крило,
без ропот изпи сивотата на дните —
от призрачен кораб самотно витло.
С последното ято надеждата стихна,
очи се изгледаха из далнина,
безмълвно в пространството вятър утихна
пред щъркова жалба по свидна жена.