Сираче
Ти нямаш близки, скъпо мое,
изгуби майка, нямаш и баща...
Без слънце раснеш в тъмното усое,
безрадостни са пустите места!
О,твоя жребий е в съдба жестока,
мъртвилото си влачиш от дете,
затова и целите ти не хвърчат високо,
очакваш злото да те отведе.
Не помниш, мила майчина милувка,
не те напътства силен бащин глас,
не виждам често твоята усмивка...
При теб мизерията е на власт!
Единствено до днеска оцеляваш,
не ти прощава този свят жесток,
не ти останаха сълзи да лееш,
приемаш пак последния урок!
Борбата е без отдих и почивка!
Не знаеш има ли и друг живот.
За теб света е хлебец и покривка.
Очакваш все, горчивия си плод!
Не чакаш милост вече мило мое,
не срещаш мили хора по света...
На вълците ти само слушаш воя,
и срещаш само вълчите неща!
Бих искал с нещичко да ти помогна,
да те оттласна малко от калта!
Но този свят кажи ми, как да трогна,
когато е загубен и света!
Написано 1950 г. в Драгойново, преработено сега!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Славов Всички права запазени
