О, ситният есенен дъжд

пак своята песен извива...

Не дойде при нас изведнъж -

в тъгата всемирна се слива!

Той глади със длани тревата

и бавно в земята попива,

тъга ми в душата налива,

и спомена летен изтрива...

Окрива в тъма планината,

а и хоризонта ми свива...

О, пълен е двора с тъмата

и цял ден тя не си отива!

Така ли от днеска ще бъде?!

Пак есен при нас есени...

Щом лятото студа изпъди,

и зимата идва, уви!