Сивота...
Боже, боли! Пътеката крива...
Как ме рани луната тъй сива.
Болката силна мене обвила
разкрива отново душата изгнила.
Слънцето мрачно притваря oчи.
Време прозрачно. Тъгата горчи.
Мижи и проклина. Звезда потъмняла.
Трепери и стене надеждата цяла.
Защо се усмихва самотата проклета,
защо ме тормози нощта ми отнета...
Сълзите се стичат. Сега и докрая.
На болка обричат тъга във безкрая.
И чашата празна докрай се излива.
Във мен се преражда мъка горчива.
До вчера и днес... О, Боже, прости ми.
Сега и завинаги - живота върни ми!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
