СИВОТА
Влажен път и камъни смити,
и кал и боклуци по края,
дървета без клони и голи и скрити ,
и гледка далечна от рая.
Небето сивее и облаци тъмни,
с птиците някак в симфония,
а в теб на сърцето ти нещо тежи,
в душата ти само ирония.
Тревата изсъхнала,жълта и стара,
оградата гнила и крива подпира,
земята напукана суха простряла,
в тебе тъгата напира.
И гледаш живота а той идентичен,
и жилав и сух и безвкусен,
и ужким с надежда денят ти приличен,
а впрочем е просто покрусен.
И гледаш реката червена и плаха,
прелива полека от страх ужасена,
до нея приклякаш поглеждаш с уплаха,
там рее се твойта душа омърсена.
Понечиш да хванеш и тя ти потъне,
а тялото твое е сухо и свито
надеждата уж умира последна,
а в тебе умря неприкрито.
И колко мъчения други минават,
пред очите ти свят от обиди,
и никаде твойта душа се не мярка,
и надежда се нийде не види.
Светлината пред тебе превръща се мрак,
радостта в сълзи изстудени,
красотата се губи и превръща се в грях,
а ти събираш мечти разпилени.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веселин Мерков Всички права запазени
