Сияние
Сияние
Дордето ти звездите в шепи сбираш
и озаряваш своето небе,
аз тука от полярен студ умирам
и ревност чак до дъно ме гребе.
И сънищата – все по-безпощадни,
донасят за било и небило.
Събуждам се като вълчица гладна,
неслучила в последния си лов...
Случаен лъч в стъклата ми рисува
усмивката лукава на деня.
И аз си мисля: "Може би си струва
да спъна в крачка тази хладина,
която ме смразява чак до косъм,
сърцето ми превръща в бучка лед..."
Излишни стават всичките въпроси,
погледна ли в далечното напред,
че там, в сияние необозримо,
една мечта като звезда изгря.
Тя още няма образ, нито име,
но с нея се усещам по-добра...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Ангелова Всички права запазени
