Няма кой да ни пожали,
сърца сиротни да смири.
Вечер вятърът ни гали
и бърше едрите сълзи.
Няма кой да ни пожали
по чужди пътища, земи.
Боси, гладни, недоспали
поемаме на път в зори.
Няма кой да ни прегърне
в радостни и жални дни.
Дните, прежните да върне,
надежда в нас да запламти.
Някой ден..., но не! Едва ли,
ще зърнем пак онез' звезди!
Мъниста златни засияли
над родна стряха и гори.
© Хари Спасов Всички права запазени