Една мисъл тревожи ме отскоро,
настигна ме, промъкна се едва - едва. 
Бях я позабравила, но върна се отново, 
преобърна целия живот мой до сега. 

Изгубена съм в мислите си, моля се за светлина. 
В клетка хвърлям тайните си, тръгвам си без тях,
но нещо тежко хванало ме е, пречи ми да отлетя. 
На дъното на океана времето до истината си броя. 

Говориш ми, побутваш ме натам, 
но ясно става, нагоре да отида не желая. 
Явно не ти, а аз държа се там, 
защото нещо хубаво чака ме накрая. 

Правя опит, ставам, избутвам се сама. 
Оплетена в кълбо от страх, връщам се назад. 
Нещо размърда се обаче в обърканата ми глава, 
торнадо разруши целия мой малък град. 

Сграбчи ме, аз сгушена в кълбото ми от страх, 
изведе ме на повърхността и показа ми света. 
И въпреки това страшно объркана бях, 
искаше ми се да захвърля всичко на мига. 

Защо ме гониш, караш ме да бягам?! 
Защо сега молиш ме да разбера? 
Защо очакваш бързо да ми стане ясно 
и защо объркваш ме, не искаш да се успокоя?!