От дълго време не сънувам,

Боже, избави ме веч от тази плът!

Гледам пак към синевата и това, което чувам

е единствено тътенът ѝ глух.

Кажи ми, за какво съм тук?

Защо домъкна ме, разпъна ме във този Ад?

Кажи, защо не чувам звук?

Защо ме изостави при измъчения враг?

Защо сред хаос и вълци ме захвърли?

Къде е обещания мир, де си го скътал?

Защо войник без пушка ме пропъди

на война без изход в тоя свят умрял?

С какво заслужих аз това,

да ме изгониш ти, да ме прокудиш?

Явно много грешна съм била,

за да ме наказваш, уж да ме научиш.

И след девет кръга в Ада, вече съм в десетия

и мисля че се губя, май това е моят край,

и мисля, че добре се справих, аз проклета

и веч душата ми е твоя, душата ми продай!

Инак тръгвам пак сама да бродя

из тоя изоставен свят,

но ако се сетиш късно, че съм твоя –

няма ме, за тебе вече ще съм звяр.

А ако сгреша, няма да ме съдиш,

живях както мога, ръцете си превърнах в меч.

И взех, че в Ада себе си намерих,

припознах се с дявола и превърнах се в човек...