От дълго време не сънувам,
Боже, избави ме веч от тази плът!
Гледам пак към синевата и това, което чувам
е единствено тътенът ѝ глух.
Кажи ми, за какво съм тук?
Защо домъкна ме, разпъна ме във този Ад?
Кажи, защо не чувам звук?
Защо ме изостави при измъчения враг?
Защо сред хаос и вълци ме захвърли?
Къде е обещания мир, де си го скътал?
Защо войник без пушка ме пропъди
на война без изход в тоя свят умрял?
С какво заслужих аз това,
да ме изгониш ти, да ме прокудиш?
Явно много грешна съм била,
за да ме наказваш, уж да ме научиш.
И след девет кръга в Ада, вече съм в десетия
и мисля че се губя, май това е моят край,
и мисля, че добре се справих, аз проклета
и веч душата ми е твоя, душата ми продай!
Инак тръгвам пак сама да бродя
из тоя изоставен свят,
но ако се сетиш късно, че съм твоя –
няма ме, за тебе вече ще съм звяр.
А ако сгреша, няма да ме съдиш,
живях както мога, ръцете си превърнах в меч.
И взех, че в Ада себе си намерих,
припознах се с дявола и превърнах се в човек...
© Виктория Георгиева All rights reserved.