След последните люляци
Щом се свърши дъхът на последните люляци в бяло,
и пресъхне дъждът, а от стръмното пътят тежи,
ще катериш с упорство деня, а на кръста ти ялов
ще се ражда съмнение бил ли си някога жив.
Ще задаваш на ехото своите трудни въпроси,
и ще търсиш изписан в скалите приемлив ответ.
Ще узнаеш как може, поглеждайки някъде косо,
да пропуснеш най-важния отговор точно напред.
Отдалеч ще усетиш как вятъра милва тревите,
а от пориви гневни е паднал самотният бор,
ще приемеш духа му – единствено тялом превит е –
в тленността си остава от всички ни повече горд.
И по козя пътека тъгата ще дойде към тебе,
на кълбо ще се свие – същинска отровна змия!
Че си нужен за някого, даже до болка потребен,
ще прозреш, щом от тази отрова си смъртно пиян…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Павлова Всички права запазени
