След последните люляци
Щом се свърши дъхът на последните люляци в бяло,
и пресъхне дъждът, а от стръмното пътят тежи,
ще катериш с упорство деня, а на кръста ти ялов
ще се ражда съмнение бил ли си някога жив.
Ще задаваш на ехото своите трудни въпроси,
и ще търсиш изписан в скалите приемлив ответ.
Ще узнаеш как може, поглеждайки някъде косо,
да пропуснеш най-важния отговор точно напред.
Отдалеч ще усетиш как вятъра милва тревите,
а от пориви гневни е паднал самотният бор,
ще приемеш духа му – единствено тялом превит е –
в тленността си остава от всички ни повече горд.
И по козя пътека тъгата ще дойде към тебе,
на кълбо ще се свие – същинска отровна змия!
Че си нужен за някого, даже до болка потребен,
ще прозреш, щом от тази отрова си смъртно пиян…
© Петя Павлова All rights reserved.
