Случѝ ми се!
На мен не ми се случиха дузина,
страхливи и неможещи лобови.
Тъй гладни, ожаднели, за да взимат,
душата ми, когато я разголя...
И колко насълзявах ги прозорците,
и колко пъти мерех хоризонта...
Дъхът си го сервирах все на порции.
(Да чувам идващата в мене болка.)
Но Ти ще ми се случиш непременно!
Защото иначе от мъка ще родя,
такъв потоп, че тленно и нетленно,
убито ще погине от сълза...
Очите ми от мъка ще залеят,
с вълни онези черни брегове,
където птиците от страх ще онемеят,
че свършило е тяхното небе...
Дърветата ще молят за пожари,
че дъно за короните е смърт.
От пепел - птица Жар да ги запали,
а въглените бавно да горят...
Не искаш този свят да си отиде?
Тогава не изчезвай с любовта ми!
Случѝ ми се! Аз трябва да те видя,
преди последната ми свещ да се удави...
Стихопат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
