Случѝ ми се!
На мен не ми се случиха дузина,
страхливи и неможещи лобови.
Тъй гладни, ожаднели, за да взимат,
душата ми, когато я разголя...
И колко насълзявах ги прозорците,
и колко пъти мерех хоризонта...
Дъхът си го сервирах все на порции.
(Да чувам идващата в мене болка.)
Но Ти ще ми се случиш непременно!
Защото иначе от мъка ще родя,
такъв потоп, че тленно и нетленно,
убито ще погине от сълза...
Очите ми от мъка ще залеят,
с вълни онези черни брегове,
където птиците от страх ще онемеят,
че свършило е тяхното небе...
Дърветата ще молят за пожари,
че дъно за короните е смърт.
От пепел - птица Жар да ги запали,
а въглените бавно да горят...
Не искаш този свят да си отиде?
Тогава не изчезвай с любовта ми!
Случѝ ми се! Аз трябва да те видя,
преди последната ми свещ да се удави...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
