Слънчев есенен месец II
Вече, знам, е късно.
Всичко е заблуда.
Споменът възкръсва.
Трябва да съм луда,
щом към теб се връщам
и те искам същия.
Слънчевата стая,
есенният вятър,
кленът пак чертае
сенки по стената.
Въздухът – прозрачен,
наедрява здрачът.
Притъмнял прозорец,
твоят смътен профил.
Уж поддържам спора,
а в ума ми – строфи.
Погледът ми – лумнал,
толкова си умен!
Всъщност не те слушам,
а в гласа ти плувам,
тихо се полюшвам,
в порив плах, жадуван,
в погледа надничам –
вече те обичам.
После всичко свършва.
Този слънчев месец
с ярост клони кърши
и ме гледа бесен.
Става строг и хладен –
някой е откраднал
дните му последни,
а пък аз не смея
и да те погледна.
Ти, студен, разсеян
гледаш към вратата,
без да ме изпратиш.
Трябва да съм луда,
щом сега се връщам.
Аз съм вече друга,
ти пък не си същия.
Ала днес доведох
оня слънчев месец.
Виждаш ли – победно
носи с устрем весел,
четири коварно
мен от теб отнесли
лúста календарни
от онази есен.
12.02.2001
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
