Смъртта е котка с остри сетива
и пухкава прегръдка.
По-близко е, когато се гневя
или пък съм безпътна.

Могъща е и гледа на света
с лежерно съвършенство,
и знае, че преди да полетя,
ще бъда неин пленник.

И аз го знам, но вече не боли –
животът е граничен.
Заоблила е всичките ъгли,
с които я отричам.

Пътеката към нея е добра
и тиха – като църква.
Погаля ли я, може да умра...
Но как блажено мърка!

Цвета Иванова