Толкова  загуби!

Споделям, не се оплаквам,

но  боли безпощадно!

Със слаби карти

как да надцаквам!

Няма го спътника,

с който лепихме

 сламка по сламка

 топло гнездо,

Семейният кулаж е бяло  петно,

поместено в тъжна рамка.

 Загубих  работата,

правеща ме значима

и колегите,които

във всеки сезон

се топиха  като снежинки,

Сърцето ми невротично

 трепти,подскача

като изпускан балон.

Загубих детето, поело

по стръмен склон

обратен на мечтите ми

и приятелките, които

поставиха секретни брави

и катинари

на душите си.

Пресявам се като златен нанос-

 в бедността

да открия богатство.

Имам само себе си.

Какво да се правя?!

Как да се помиря

и къде да се дяна, не зная.

Дните ми са препарирани

и със  сухи криле.

Дните ми са попарени

от сланата на късна есен.

От сутрин до вечер

надничам в тъмните ъгли,

изтърсвам на времето

чергата сива,

търся загубеното си щастие

и се преструвам на жива.