Спомен*
Ти - слънчева усмивка
с очи прозрачно зелени
и топли ръце.
Аз - с къдрави и палави коси на дете
и мек шоколадов поглед.
Есен е.
Вървим сред листа, мълчим
и ти ме хващаш за ръка.
Вървим, дали се загубихме...
Аз изтичвам напред,
ти ме последваш,
тръгваме по тъмна пътечка
и вървим,
после се скриваш зад дърво, но аз те виждам.
"Ела до мен!", шепна,
"Остани още миг...",
"В такава красива нощ,
когато на софийското небе има звезди,
(а ти знаеш колко рядко се случва това)
остани да запалим по една цигара."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нещичко Нещова Всички права запазени
Адски красив и въздействащ стих, много ми хареса.