" Спонен от спомени"

(В. Казаков, П. Григорова)

Мълчанието се ражда, щом дойде лъжата,

желанието свършва, щом изгубиш мечтата.

И драпаш с нокти да изгониш тъгата,

и търсиш в мъглата дар за душата.

Взираш се сляпо, проклинаш съдбата,

мразиш, убиваш и скриваш словата.

Кървиш наранен, но надеждата липсва,

лежиш уморен и от всичко ти писва.

Не можеш да мислиш, не можеш да чувстваш,

не вярваш, а в самотата се вслушваш!

А дори и нея не чуваш. "Къде си любов?"

Там телата увити са в немощен зов...

С цигара отровна и водка "Смирноф",

отново бягаш от живота суров...

                          Спомен:

(П) Не мога да те прогоня, махни се от мен!

(В) Ридая, крещейки "Върни се за ден!"

(П) И боря се с мене, а не със света...

(В) Сега мълча и ето, че отново греша...

(П) Със себе си вплетена в тази борба...

(В) Сега с мен си толкова гадна, а после твърде добра!

(П) Недей ме ласка, знам, че съм зла!

(В) Искаш ме жив, но сега ще умра!

(П) Недей си отива! Не и сега!

(В) Думи лъжливи излизат от твойта уста...

(П) Словото е едно, а сърцето е друго!

(В) Обичаш ме страсно и мразиш ме лудо...

(П) Лудост е, знам, любовта ми към тебе...

(В) Чудовище злобно, вселило се в мъничко бебе!

(П) Омраза си ти! Живееш във мене...

(В) Злоба и страх в сърцето ми стене...

(П) От твойте стенания душата погубена тлее...

(В) Ето и твойта от болка немее...

(П) Не мълча, а крещя! Разбираш ли ти?

(В) Имаш желание, но вече нямаш мечти!

(В) Къде ще отидеш, къде ще си ти?

(П) Как ще си спомняш за устните ми...

(П) Тръгвам си вече - ти шепнеш "Върви!"...

(В) Умът ме напуска - любовта ни върни!

(В) Труден и тежък е пътят ни, зная...

(П) Но портата днес за нас се затваря...