Спомен за Бурята...

Помня о́ще оня ден когато

приказно красив бе Океана –

Слънцето над него щедро злато

пръскаше със доброта́ засмяна...

... След това затишие измамно

леко Океана се разклати –

Бурята ни връхлетя внезапно

с пориви до днес неосъзнати...

Страшен във гневът си урагана

с черен облак Слънцето отмъкна;

над площта стихийно разлюляна –

пладне беше, но в денят се мръкна...

Във мъглата скри се хоризонта,

о́тесни́ се някак Океана

и остана дива и самотна

Бурята да вие в зла закана...

Мълнии със огнени езици

режеха на ивици мъглата;

рибите летяха като птици

на ята кръжащи над водата...

Корабът се гънеше от болка –

пощурял търчеше екипажа...

В този миг, пред Бурята, бе колко

лесно, някой: „сбърках“ – да си каже!...

... Бурята стихйно продължаваше –

Океана във кресчендо стенеше,

а Безкрая бързо се стесняваше...

Бог навярно в този ден  бездействаше!...

Молех се на него и на Юда

след миражи бързо отлетели...

Чувал бях, че ставало е чудо!...

„– И щастливи после заживели...“

04.01.2021./ Едно време в Атлантика