Спомен за края
Единствената ми родина
е моята несретница душа,
живееща на остров от платина,
небитие наметнала наместо шал.
В човеците отдавна аз не вярвам,
предатели са всички - до един.
Щафетно плячка тайно си предават,
повторно разпнали Божествения син.
Да можеше Земята да пречистя,
да светне с блясъка на небосвод
и в светлината му лъчиста
към най-неземното да търся брод.
Защото и последното животно
е по-възвишено от "висшия" човек.
Човешката душа е неграмотна,
в божественото слово е пелтек.
В едно видение погребвам всичко
с прииждащите неизбежно бъдни дни.
На мъчениците числото е мъничко,
но вече ражда съдните вълни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
