Спомни си...

Спомни си...

Чудя се какво би си спомнила
след десет отминали години,
ако се върнеш назад във времето.
Може би семейството си
и прекараните с тях мигове,
които никога няма да можеш
да изтриеш от съзнанието си.
Би могло да е нещо непростимо,
което си сторила,
за което съжаляваш,
заслужаващо  прошка
след години разкаяние.
Може да е  класната стая
в дъното на коридора
или столът, на който стоиш,
докато четеш подаръка
за 14-ия си рожден ден.
Но ще си спомниш ли
колко важни са  били гласът
и действията ти за  човека,
който е написал това?
Ще запомниш ли момичето,
което те убеждаваше,
че ти си единствена,
неповторима?
Да обичаш силно,
да мразиш до болка,
да прощаваш за дни,
да проклинаш с години,
да отказваш, да раняваш,
да си тук, да се надяваш,
да бъдеш искрена,
да докажеш, че това си ти.
За една година ти ме опозна,
както никой досега.
За една година ти показа ми,

какво значи да си жив.
За една година ме накара
да повярвам в хиляди неща.
Но, моля те, в дни,
прекрасни като този,
да отваряш ти това писмо
и да се връщаш там,
където не си била
от осми клас насам.
Отиди до стаята
в дъното на коридора,
седни на дървения стол
и започни четиринадесетата
глава от своя нов роман.
Спомни си за чувства неизказани,
стихотворение ненаписано
и една история - едва започваща.