Сред четири посоки необятни
Раздиращата жажда на душата ми
когато се надипли от мъгли,
в пролуката към моите видения
ме връща, и към някакви мечти.
Съзирам в пепелта искрица обич,
която ми дарява две криле,
пак търся със надежда плаха
звездата си на своето небе.
Сред четири посоки необятни
в зениците ми пламнали възторзи,
а безпосочията незаключени
открехват ме към ширналото слънце.
Завъртам кръговрата от бленуване.
Туптя със полета на пролетното птиче
и литвам в синевата от жадуване,
забравила за болка и съмнение.
И от върха на земното кълбо
съзирам във зеницата на слънцето
как жари пламенно във залеза си
със огъня от моето сърце.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
