Сред четири посоки необятни
Раздиращата жажда на душата ми
когато се надипли от мъгли,
в пролуката към моите видения
ме връща, и към някакви мечти.
Съзирам в пепелта искрица обич,
която ми дарява две криле,
пак търся със надежда плаха
звездата си на своето небе.
Сред четири посоки необятни
в зениците ми пламнали възторзи,
а безпосочията незаключени
открехват ме към ширналото слънце.
Завъртам кръговрата от бленуване.
Туптя със полета на пролетното птиче
и литвам в синевата от жадуване,
забравила за болка и съмнение.
И от върха на земното кълбо
съзирам във зеницата на слънцето
как жари пламенно във залеза си
със огъня от моето сърце.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
