Среднощен ездач
Животът
изплава
в
безцветния
пламък
на
твоето
утро,
което
гори.
В
очите
ти
меки
рисуван
е
замък.
Тъгуваш
за
принц
и
раздиращи
дни.
Владееш
велико
изкуство.
Обичаш.
Целуваш,
където
кръвта
е
сълза.
Когато
по
бузите
нощем
се
стичам,
по женски велика,
ме
триеш
с ръка.
И казваш: „Добре съм!“,
и вътрешно ставаш –
и
пиеш
от слънце –
надежда една.
Красивите дрехи
отново
налагаш.
Дори да си долу,
повдигаш
глава.
И
втори
целуваш.
Излишен
съм
вече.
Душата
е
блато.
Размътено
с
плач.
Умело
рискуваш.
Живот обрисуваш
с перото
на яхнал
живота
ездач.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
