Той: ...Не плачи! Недей ме вини!
Замълчи ти, просто замълчи!...
Ти за мен си много ценна,
вярвай, даже доста.
Но не бих могъл да те обикна -
бих желал приятелството просто!
Вярно, че споделям всичко аз на тебе,
както ти на мене.
Приеми го като благодарност
зарад твойта силна вярност.
Тя: Приемам аз, другарю мой,
всичко сторено от тебе,
но защо ме караш аз да чувствам,
че обичаш силно мене?
Мислех, че е вярно
и по цели нощи аз не спях.
Виждах тебе постоянно
и на светло, и във мрак!
Той: Знам ли аз, девойко млада,
кое е то, що ме накара
да се държа със теб като с любима?
Може ми е мойто чувство несравнимо -
да, аз имам те за много близка,
но никога и няма да поискам
туй, що мислиш ти!
Съжалявам, моля те, не ме мрази!
Тя: И аз сега какво да чувствам и да мисля?
Ти не ме обичаш, но пък аз те искам!
Трябва ни разумното решение,
трябва помирение.
Той: Не мога аз да сторя нищо по въпроса.
Приятелската обич си я нося -
тук, в сърцето! Друго ли е нужно?
Какво ти искаш аз да разбера е трудно.
Тя: Романтичен миг, прекаран с тебе -
тук, под звездното небе.
От това аз силно нуждая се,
дано тъгата по теб излекува се...!
Той: Бих ти дал аз всичко, което искаш,
да - приятели добри сме.
Но запомни - заключваш всичко
в тази тъмна нощ!
Ни дума никому! Не казвай, че съм лош!
Тя: Замълчи ти, просто замълчи!
Оценявам всяка твоя мисъл, жест.
Ще целуна само твойте устни нежни,
след това ще бягам надалеч...
...Обещавам! Ни дума никому,
ни вест!
стихотворението е в малко ретро стил може би, но създава една приятна атмосфера, четейки един разговор между мъж и жена
© Звездимира Десподова Всички права запазени