Среднощна ария

Крясък на душа, жадуваща сладост,

отеква в прегръдка на божествена святост.

Жалейки за студените лица на Смъртта,

блъскат се в тъмнината безумни тела.

Слети в мъглата, голи, с ръце,

отправяйки поздрав към нощните богове.

Прокълнат от студените сенки,

вкусвайки от дълбоките рани,

вървя по градинските алеи Едемски,

с желание да се къпя в кървави бани.

***

Две очи в тъмнината и грешни

сестри, нашепващи лудост.

Загубени са всички войни,

щом нощем играе си с тебе

Сукуби и нейната хубост.

Сипе дъждът надежди,

че утрото по-добро ще е.

Но дали ще иска да дойде,

щом с демони си играе.

И ето удари часът. Изгрява Зората

с нов гроб, появил се дълбоко в гората.

А вътре мъртва душа стене безумно

своето завещание, черно и тъмно.

***

Духовете имат всичко,

но стенат за възмездие,

а аз гния самотен, безумен,

там, където горите нашепват

своите кървави ридания за мен.

Отвъд тези стени,

където лежа осъден на смърт

в мрака на суровия гроб,

аз вървя с дива лудост

през бледите лъчи на невинната луна,

командваща моите мисли.

***

Докато устните ми умират

в ледената целувка на Смъртта,

едно последно желание е завещано от Съдбата.

„Моята красота ще повехне скрита,

невидяна от двете черни очи,

които ще дойдат да отведат

душата ми към Рая или

към Ада за своя компания.”