Среднощни размисли
Сякаш ме пърли леден среднощен
вятър, издъхва старото шосе на
деня, изядено от магистралата
на чувствата ми, ровейки дълбоко
в собствения си живот.
И виждам, че наоколо всичко е
фалшиво, измислено, без капка
въображение, хората се мразят
и свирепо се самоизяждат.
Говорят с прекипяло презрение
за добродетели, лишени от всякаква
стойност, кокетират с радостта,
а страдат насаме, в уединение.
Смеят се, а сърцата им вият
от болката, на дълбоките рани,
посипани със солта на живота,
за да се гърчат мъчително дълго,
в тунела зловещ на времето…
Усещам, как увисвам във въздуха,
сякаш някой дърпа земята под мен.
гоня бягащия ръб на хоризонта,
а радостта във форма на иглички,
ме бодва нежно, но смъртоносно…
В жилите ми, някой пусна вино,
това е смехът, слял се с кристалния
звън на чашите, а мракът, отворил очи –
презира настъпващия ден!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
