Среща ...
В тилилейската житейска дъбрава
самотник някакъв срещнах да крачи,
без нищо вече останал -
загърбил живот, надежди, мечти,
но с душа, неможеща вече да плаче,
стига му само пътечка, за да върви ...
А накъде? Към себе си, може би ...
Отвреме навреме го сепват
гъсталаци от злобни сплетни,
в изкорубени корени се спъва човека
от неизживяни радостни дни ...
А наоколо е такава тъма -
едва прозира през гъстите клони
сърпа на пребледняла луна.
Скрива я гората от нагоре
вдигнати за помощ ръце,
тътен бучи, не чува се глас -
зад тях вгледах се в това лице -
някакси познато ми бе ...
Не! Не! Не може това да съм аз ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
Хареса ми много, Вале! Твоят си стил и пак с нечовешка лекота изваждаш човек от релси...Титанично усещане! Ти си!
