Среща ...
В тилилейската житейска дъбрава
самотник някакъв срещнах да крачи,
без нищо вече останал -
загърбил живот, надежди, мечти,
но с душа, неможеща вече да плаче,
стига му само пътечка, за да върви ...
А накъде? Към себе си, може би ...
Отвреме навреме го сепват
гъсталаци от злобни сплетни,
в изкорубени корени се спъва човека
от неизживяни радостни дни ...
А наоколо е такава тъма -
едва прозира през гъстите клони
сърпа на пребледняла луна.
Скрива я гората от нагоре
вдигнати за помощ ръце,
тътен бучи, не чува се глас -
зад тях вгледах се в това лице -
някакси познато ми бе ...
Не! Не! Не може това да съм аз ...
© Валентин Василев All rights reserved.
Хареса ми много, Вале! Твоят си стил и пак с нечовешка лекота изваждаш човек от релси...Титанично усещане! Ти си!
