Старата ракла
Да отворя старата ракла не смея,
надиплени спомени в нея мълчат,
наднича небето и нежно синее
по прашния ръб на детския кът.
И хиляди пъти тръгвам към нея,
когато страдам, когато боли,
да намеря утеха силно копнея
край ручей от спомени, чак до зори.
Но нещо ме спира, пред мене гори
синия пламък на детството свято,
в който угасват безброй светлини,
до новия ден... до новото лято...
Старата ракла ме следва в нощта,
потропва ключалката малка
и чувствам невидима детска ръка
как ме подкупва с близалка...
А вътре във мене животът кипи,
по-бурна и сива пяната става,
само край раклата стихва почти,
размива се... и просветлява!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
