Старите момичета...
Старите момичета...
На „Старите момичета”: с любов...
От едно „Старо момче”
Тях никой вече никъде не чака
и милите във офиса замръкват,
а после във нощта се влачат сякаш
като Атлас- Земята цяла мъкнат...
И на Страстта безумната повеля
плътта им нощем не вълнува вече,
че тъй отдавна мъж не е споделял
леглото им след романтична вечер...
Когато страстно вишните цъфтяха
пропуснаха сами гнезда да свият...
Не вярващи самотно остаряха,
а трудно вече възрастта се крие...
И плискат ги в прибоя на Живота
„горещите вълни”, неукротени
с последните Илюзии, защото
прегърнаха погрешните дилеми...
В косите им дори и след боята
издайнически корени остават,
но в тъжният Сезон на самотата
със Спомените някак преживяват...
Отдавна и във офиса мъжете
не се задяват с тях, и не флиртуват,
а може ли без комплимент!... Кажете?...
И много ли добрите думи струват?...
Но младите Стада от как нахлуха
мъжете подлудяха, пощръкляха
и Вятърът на Страстите задуха,
а старите момичета разбраха,
че вече във Играта са излишни...
Надеждата дори от тях си тръгна!...
... Е вярно е: цъфтят и в Есен вишни
красиви пак, но гледката е скръбна!...
Понеже ги налегна Необичането,
а вече ги пропускат и в поканите-
самотно пият старите момичета
и пушат много, въпреки забраните!...
И влачат се объркани, самотни,
не чакани, не търсени, ненужни,
че Вятърът единствено ги помни
в прегръдките на страстите си южни,
но Вятърът посоката променя,
дърветата в капризите си клати
и цялата им Чувствена вселена
по дяволите всеки миг ще прати!...
А Времето (на страстите палачът!...)
прибавя ги към своите трофеи,
но старите момичета не плачат,
и нищо, че са цели Епопеи,
те никога не пишат мемоари,
и спомени в леглото не разказват,
и само на любовниците стари
смутена Нежност още не отказват...
... Каляските превръщат се на тикви
далеч преди дванайсет да удари-
на Любовта ненужните реликви
събират прах в поломени утвари...
Целуват пак: и Зверове, и Жаби,
но Господи, те принцове не стават!...
(Защо когато всичко им ограби
поне за Чудесата не забрави?...)
...А все така във офиса замръкват
от страх да се завърнат в празни къщи...
Унили подир Вятъра се мъкнат-
уж имат дом, а тъй бездомни в същност!...
06-07.11.2011.
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
