13.02.2018 г., 0:21 ч.

Старостта на живота 

  Поезия » Гражданска, Друга
457 5 3

Износен се усещам и боли ме.
Годините превъртах ги напук.
Когато ме наричаха по име,
аз винаги се правех на неук.

Косата е прошарена и бяла,
обляна е в самотна чистота.
Отблясъка на дивото ѝ тяло
сърцето ми налива с вечността.

Краката ми са меки и са пролет.
Изсъхнала. Без птици и лъчи.
Душата на несбъднатия полет
копнежа за сърцето ти роди.

Отивам си. Във късната ни есен
изгубих твоя пламък сред тела.
Бъди човек, мелодия и песен –
която ще попие в‘ вечността.

© Димитър Драганов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Оценявам. погледа към старостта- бъдещето, но това е истината! Браво!
  • Умееш да влизаш умело и в други по-трудни образи. Почитания!
  • Ех, Поете! За къде си се разбързал? Останал ти е спомен. Превърни го в песен, в светлина! Да те води до края на земния път. До вечността!
Предложения
: ??:??