Старостта на живота

13.02.2018 г., 0:21 ч.

Поезия » Гражданска, Друга

528 5 3

Износен се усещам и боли ме.
Годините превъртах ги напук.
Когато ме наричаха по име,
аз винаги се правех на неук.

Косата е прошарена и бяла,
обляна е в самотна чистота.
Отблясъка на дивото ѝ тяло
сърцето ми налива с вечността.

Краката ми са меки и са пролет.
Изсъхнала. Без птици и лъчи.
Душата на несбъднатия полет
копнежа за сърцето ти роди.

Отивам си. Във късната ни есен
изгубих твоя пламък сред тела.
Бъди човек, мелодия и песен –
която ще попие в‘ вечността.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

Mimoza20 (Мария Николова)

2018-04-26T22:42:11+03:00

Оценявам. погледа към старостта- бъдещето, но това е истината! Браво!
Plevel (Силвия Илиева)

2018-02-13T18:06:00+02:00

Умееш да влизаш умело и в други по-трудни образи. Почитания!
goblenka (Маргарита Ангелова)

2018-02-13T07:13:25+02:00

Ех, Поете! За къде си се разбързал? Останал ти е спомен. Превърни го в песен, в светлина! Да те води до края на земния път. До вечността!