Статуя

Тя беше сама на алеята в парка
със бледо, изпито лице,
на слънцето имаше сянка,
но нямаше в нея сърце.

Къдриците бяха красиви -
от камък, покрити с боя,
очите ù - празни и сиви,
една статуя бяла бе тя.

Дали без сърце ще мечтаеш?
Къде ще събираш мечти,
попитай я нея, ще знаеш,
че своите в камък държи.
 

Мечтае да може да стане,
мечтае да види света
и във очите ù - бели кристали,
един ден да спре любовта.
 

Мечтае със изгрева сутрин,
мечтае дори през деня,
а ние за себе си мислим,
във джоба дрънчи самота.
 

Една е едничка монета -
самотна валута любов,
една статуя мислено скита,
мечтаейки с дъх на живот.