Стенеща изповед

11.02.2009 г., 23:45 ч.

Поезия » Друга

672 0 2

Когато остана сама, мисля за теб,

шепна, крещя, стена, умирам бавно,

но само тогава чувствам сърдечния ти трепет,

устните ти до моите, умовете ни единни като листа на роза.

Най-боли тогава, когато те се разделят за нечии интереси.

Необясними пристристия. Лъжовни слова. Пепел!!!

В луната виждам твоите очи.

Умирам бавно и единственото,

за което се сещам, си ти.

Ти ме правиш безсмъртна,

като реещ се Феникс във въздуха.

Но сърцето и душата ми кървят... не, аз нямам сърце!!!

То е твое, мили.

А душата, празна и безчувствена,

превърнала се в камък - студен и грозен !!!

Защо ми е това лъскаво и нежно тяло,

след като няма съдържание отвътре.

То е празно, нищо не се бунтува и не трепти отвътре.

Само суха болка там някъде...

Коя съм аз...

По дяволите, дори не знам коя съм!!!

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.