Стенеща изповед
Когато остана сама, мисля за теб,
шепна, крещя, стена, умирам бавно,
но само тогава чувствам сърдечния ти трепет,
устните ти до моите, умовете ни единни като листа на роза.
Най-боли тогава, когато те се разделят за нечии интереси.
Необясними пристристия. Лъжовни слова. Пепел!!!
В луната виждам твоите очи.
Умирам бавно и единственото,
за което се сещам, си ти.
Ти ме правиш безсмъртна,
като реещ се Феникс във въздуха.
Но сърцето и душата ми кървят... не, аз нямам сърце!!!
То е твое, мили.
А душата, празна и безчувствена,
превърнала се в камък - студен и грозен !!!
Защо ми е това лъскаво и нежно тяло,
след като няма съдържание отвътре.
То е празно, нищо не се бунтува и не трепти отвътре.
Само суха болка там някъде...
Коя съм аз...
По дяволите, дори не знам коя съм!!!
© Илияна Григорова All rights reserved.
