Стигма
Знам!
Сега за теб градът ни е блудница,
разтворила крака.
Съвсем непозната, а все същата
до болка... до лудост... до шизофрения.
Вероятно събираш сенките ми
по улиците
и плюеш по тях, и сипеш светена вода.
А как ми се иска това да те спаси...
Но надали...
Знам!
Криеш ръцете в джобовете на
Любимите си дънки.
И не ги поглеждаш, защото... е стигма!
Разпваш ме хиляди пъти...
Свличаш кожата ми... докато
ти е невъзможно да ме познаеш.
Докато ти е невъзможно
да ме познаеш в очите
на приятелите ни... на децата,
които не ти родих
от горчилка... от инат... така казваш.
А утробата ми е черна дупка,
в която потъват надежди...
и душата ти, превърнала се в стафида
от гняв... от болка,
която боли с животинска свирепост.
И точно преди
да пропеят първи петли,
когато затаил дъх ще чакаш
да те предам библейски,
ще видиш
точно срещу прозореца над леглото ти
мозъка ми,
Пръснат по стената...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепп Всички права запазени
