Стигма
Знам!
Сега за теб градът ни е блудница,
разтворила крака.
Съвсем непозната, а все същата
до болка... до лудост... до шизофрения.
Вероятно събираш сенките ми
по улиците
и плюеш по тях, и сипеш светена вода.
А как ми се иска това да те спаси...
Но надали...
Знам!
Криеш ръцете в джобовете на
Любимите си дънки.
И не ги поглеждаш, защото... е стигма!
Разпваш ме хиляди пъти...
Свличаш кожата ми... докато
ти е невъзможно да ме познаеш.
Докато ти е невъзможно
да ме познаеш в очите
на приятелите ни... на децата,
които не ти родих
от горчилка... от инат... така казваш.
А утробата ми е черна дупка,
в която потъват надежди...
и душата ти, превърнала се в стафида
от гняв... от болка,
която боли с животинска свирепост.
И точно преди
да пропеят първи петли,
когато затаил дъх ще чакаш
да те предам библейски,
ще видиш
точно срещу прозореца над леглото ти
мозъка ми,
Пръснат по стената...
© Пепп All rights reserved.
