По мекичкото гръбче те погали
тъгата моя тихо вместо мен.
И в сребърните струи засияли,
изплакваш стих – от спомена роден.
А толкова отдавна аз го нося
и го изплаквам с плисналия дъжд,
април привел главица златокоса,
до мен присяда тъжен неведнъж.
От снимките отдавна гледа никой,
а споменът е моят необят.
Заради мене, ветре, ги повикай,
хиляда птици, нека да летят, ...