По стръмното се спускат хората,
отчаяни от всичко лошо,
победени и от умората,
омърсени в подла пошлост.
Всеки търси светлинката,
преродена в блясъци.
Лабиринт е за душата
пустото, обрасло в пламъци...
Идват, ходят и се връщат,
но невидимото за всеки е...
На обичта с обич не отвръщат,
в животни станаха човеците.
Отреденото ще си получим,
рано или късно... всеки е на съд,
От добротата на другия да учим,
вече май ще бъде късно...
© Георги Георгиев Всички права запазени