Стреляй... ако изпревариш зелените ми очи
След прочита на
"Това по бузата не е сълза..."
Довереница (Дочка)
Уволних всички цветове
на дъгата...
Оставих само зеленото,
тревисто-водорасловото
на очите ми
(да стреля, когато
се появят нощните
прилепи).
Беше ми приготвила четири ката
въжета
и няколко клона,
Смъртчице моя...
Но разбра, че мразя да ме бесят
по съмнало.
Пак се целиш.
Четири куршума, дум-дум -
да се размие сивият цвят
на белите ми надежди.
Няма искреност, Смъртчице.
Моят свят е на
Лудата...
Не разбра ли?
Много животи имам.
Черно-бял филм -
всеки,
затворен в решетка
и беззъба усмивка...
Наполеон,
Елизабет Втора,
Шекспир
и Отело...
Дездемона умря.
Изпуснах я,
(Преди да дойде Оня с бялото и...
поредното хапче).
Гледам живота си кален,
натикан под ноктите,
и
спирам да говоря,
да крещя,
да викам,
да плюя душата си.
Млъквам и започвам
да пиша.
Нижа размисли,
фантазии някакви...
И мечти пренареждам.
Всички си мислят, че съм поет.
Боже, как ми се радват
враговете.
Аплодират ме.
Махат ми с бяла кърпичка
всички решетки.
Приятелите ме плюят
(за тях - идиот съм)
и... ме забравят.
А аз умирам, след като видя
бялото.
Утре пак...
ще се преродя, Смъртчице.
Първо ще пусна черните
прилепи -
на разузнаване.
Не ме чакай в засада!
Или пък, ако изпревариш
зелените ми очи...
Гледай да е -
преди нощното хапче.
Преди да съм започнала,
Смъртчице
Да пиша
прощалното си писмо
... До мене.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
