Тъй студено е навън, мръзна на снега, 

паля поредна цигара, гледам слънцето

как бавно се скрива и си мисля - какво правя аз? - 

Изпадам в поредната депресия,

плача, крещя, злобея, 

гние моята душа бавно и мъчително.

Не мога да поправя нищичко.

Рев, самота и празнота, 

отварям зелените си очи, 

те пълни са със гняв сълзи, поглеждам 

през прозореца, навън е поредната виелица. 

Мисля си... 

Дали душите на хората

са като разярените снежинки навън? 

Връщам се към старите си опетнени спомени.

Минава нощта, ставам. 

Сякаш нищо не е било. 

И пак продължавам.

Продължавам да живея в калта.