Блъскам се в стъклени облаци,
изтъкани от пагубна страст.
Посивели от мъчен раздор,
прегорели от сляпа тъга,
по-случайни от всякога...
Аз се бия със тях-пребледнял и уплашен,
те от своя страна ми отказват победа
и започват така-с тихи стъпки към мен да прииждат,
хващат ме за ръка
към двубой ме приканват!
Аз ги гледам едва, мисля това ще е края,
а насреща жена, спуска свойте длани към мене.
Аз уплашен стоя,
разпилян и разнищен.
Казвам това е смъртта, няма що да е друго...
и притискам ръце към очите си тъмни,
ех, проклета съдба и за мене време намери...
Нищо, аз я разбирам, щом е решила така.
Изведнъж по случайност поглеждам,
всички облаци от стъкла
разпилени се влачат по пода,
а Онази жена, с боси крака
е приседнала тихо до мене...
Ех, сгрешил съм съдба,
явно пак за мен си нямала време!
© Синьо момиче Всички права запазени