Стъклени облаци
Блъскам се в стъклени облаци,
изтъкани от пагубна страст.
Посивели от мъчен раздор,
прегорели от сляпа тъга,
по-случайни от всякога...
Аз се бия със тях-пребледнял и уплашен,
те от своя страна ми отказват победа
и започват така-с тихи стъпки към мен да прииждат,
хващат ме за ръка
към двубой ме приканват!
Аз ги гледам едва, мисля това ще е края,
а насреща жена, спуска свойте длани към мене.
Аз уплашен стоя,
разпилян и разнищен.
Казвам това е смъртта, няма що да е друго...
и притискам ръце към очите си тъмни,
ех, проклета съдба и за мене време намери...
Нищо, аз я разбирам, щом е решила така.
Изведнъж по случайност поглеждам,
всички облаци от стъкла
разпилени се влачат по пода,
а Онази жена, с боси крака
е приседнала тихо до мене...
Ех, сгрешил съм съдба,
явно пак за мен си нямала време!
© Синьо момиче All rights reserved.
А на Вас госпожо Пепи, какво да кажа.. Изумяват ме подобни парадоксални изявления, опити за съдене и тн. Ако това за Вас е "откровение", то за мен е липса на възпитание. Явно не сте разбрала нищо от долу написаното в коментара ми. И държа да отбележа, че нямам претенции да бъда Ботев, Яворов и не се сравнявам с тези Велики личности. Ако започна да имам такива претенции веднага ще сменя рода и ще започна да пиша в женски род!!!Сбогом!