Светулки
Стопи се от жегата, хладината на утрото.
Небето е болно - око на сбогуване, удавено в плиткото.
Рисува с облаци, тънки пътеки за никъде
и мечтае за дъжд, мокър вятър и палто от дъга.
Като вик е звучна тъгата ми - ааааааааааааaaaaa...!
В една безкрайна поредица ..............................
разбираеми единствено за сърцето. И е дълга...
Умножен с числото на Греъм номер на телефон,
от който очаквам да чуя гласа ти.
Имат ли памет предметите?
Помнят ли цветята и птиците с кои имена те наричах?
Разпадам се на тънки ивици страх...
Забравям как звучеше гласа ти.
Как топлят ръцете ти. Как ухае косата ти.
Как ме болеше от твоето нямане, вече забравям.
Разнищен от нищото, дали още съм нечие "всичко"?
Звездите засукват дълги нишки
от тъмно лилавата прежда на твоята липса
и ми се иска да заспивам, като птиците
скрил глава под крилото си.
Само лятото и светулките още те помнят.
Долитат при мен - неонови сърчица
и вместо теб изписват в тихото тъмно:
"Обичам те...! Обичам те, Тасо!..."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тасо Всички права запазени
